Към Зюлфие
Към Зюлфие
Аз някога танцувах, Зюлфие.
Животът бе за танци и наслада.
Не бях богат, но вече със дете....
Катерих се дори когато падам.
И танцът ми рисуваше деня.
А нощите ли? Бяха прагматични.
В една неосъзната красота
се сбъдваха мечтите ми първични.
Но не в сълзите давих своят ден,
а в танци и веселие безкрайно.
Сега не мога да се разпозная в мен.
Не е нарочно, но не е случайно.
По бръчките ми вече се чете,
че танците изпиват ми душата.
Усмивката ти, кой ми я отне?
Забавата е вече непозната...
Как закърняха мойте сетива,
подвластни на процесите реални...
Сега съм, Зюлфие, като скала,
втвърдила се от спомени безкрайни.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
