В мълчание сме нощем...
до мен стои студена тя,
оставям кървав отпечатък,
докосвам я ефирно с уста.
В допир са и моите пръсти,
заобикалят я - нежно, романтично,
изкусителното грозде обонянието спира,
мириса на грях в кръвта кипи...
аз да отпивам от нея, а тя да позволи.
Колко хубаво звучи,
вечер, свещи и цветя,
мечтите ми като стъкло са несигурни,
остава да ги бутна в пропастта.
Искрицата в очите си отива,
погледа ми огнен,
сърцето с любовта си се сбогува,
и чувства тежки носи...
Проси!
Единствено с нея утеха се намира,
разбирам “отлежалия” живот на човечността...
за тази чаша с любов и мъка
и моя отпечатък върху нея!
© Полина Всички права запазени