В мълчание сме нощем...

до мен стои студена тя,

оставям кървав отпечатък,

докосвам я ефирно с уста.

В допир са и моите пръсти,

заобикалят я - нежно, романтично,

изкусителното грозде обонянието спира,

мириса на грях в кръвта кипи...

аз да отпивам от нея, а тя да позволи.

Колко хубаво звучи,

вечер, свещи и цветя,

мечтите ми като стъкло са несигурни,

остава да ги бутна в пропастта.

Искрицата в очите си отива,

погледа ми огнен,

сърцето с любовта си се сбогува,

и чувства тежки носи...

Проси!

Единствено с нея утеха се намира,

разбирам “отлежалия” живот на човечността...

за тази чаша с любов и мъка

и моя отпечатък върху нея!