До пръстта...

В отраженията на откраднатите букети

След лопатата на всичко отредено

След влагата на хиляди длани

Есента ни отива по този начин

Есен?

Да тъкмо тя

Седнала до гробищната котка

Хуманно

Кротко

Ясно

Понякога на двадесет и две

Аз обвинявам студения допир

Аз обвинявам за дълго нощта

Аз обвинявам дървета от пух

Тъгата ми изплела всеки слитък

Отпива блясък на бреза

Нехаем

Но аз обвинявам

И

„Стихването...”

Натрупано по еркерите на микрони гордост

На всяка пчела

На вълчи прераждания

Жълти очи

Отнети стъгди

И

Зората не личи по паднал кестен

Зората ни е стара зима

Зората ни е три пъти сега

И

Ако така продължаваме

След няколко години ще пишем поезия

И

Като готвим

Готвим прераждания

Риба ли готвите?

Да

Ммммммм как само мирише на пръст

П.С.: Благодаря на Рогошките гробища, на котката, на едно есе за Сеферис от Н.Чолева, на К. (той не си знае), на музиката, дето не изслушах и кофти ракията в долапа).