Приказката ми в римувана проза
Живяла някога девойка мила, с коса красива като свила. Очите ѝ - големи черни, снагата тънка, красавица била, работна и добра. Тя гледала баща и майка стари, не всички биха я разбрали. Живеела с тях в малка къща, където само мъката се връща. Но дворчето било просторно, тя трудела се неуморно. Градинка китна, цветна, поддържала момата. Цветята ѝ красиви ѝ радвали душата. Но кой да я поиска тъй бедна, без пари, а търсели богати селските момци.
Тъгували баща и майка престарели. Наследник искали преди да са умрели.
И тъй минавал ден след ден, еднообразен и обикновен. Съзирал Слънчо всеки път момата и болка му изпълвала душата. Веднъж в градинката надникнал и на Невенка се усмихнал. Превърнал се на момък знатен, а на ръката му часовник златен. И за търговец се представил, красиви дарове ѝ той оставил. Дарил я момъкът със куп пари и пожелал ѝ Бог да я благослови.
Зарадвали се всички вкъщи, с парите стегнали дома си. И ето ти, о, чудо – всеки искал за жена богат ...