Приказката ми в римувана проза 

                         Къщата на слънцето

   Живяла някога девойка мила, с коса красива като свила. Очите ѝ - големи черни, снагата тънка, красавица била, работна и добра. Тя гледала баща и майка стари, не всички биха я разбрали. Живеела с тях в малка къща, където само мъката се връща. Но дворчето било просторно, тя трудела се неуморно. Градинка китна, цветна, поддържала момата. Цветята ѝ красиви ѝ радвали душата. Но кой да я поиска тъй бедна, без пари, а търсели богати селските момци.

Тъгували баща и майка престарели. Наследник искали преди да са умрели.

И тъй минавал ден след ден, еднообразен и обикновен. Съзирал Слънчо всеки път момата и болка му изпълвала душата. Веднъж в градинката надникнал и на Невенка се усмихнал. Превърнал се на момък знатен, а на ръката му часовник златен. И за търговец се представил, красиви дарове ѝ той оставил. Дарил я момъкът със куп пари и пожелал ѝ Бог да я благослови.

   Зарадвали се всички вкъщи, с парите стегнали дома си. И ето ти, о, чудо – всеки искал за жена богатата мома. Невенка не била щастлива, била тъй тиха, мълчалива. Копнеела за момъка красив и връщала ергените с поклон учтив. Тъгувала за оня момък знатен с косите руси и часовник златен. И най-накрая на кандидатите си заявила, че иска слънчевата къща, там дето Слънчо всеки ден се връща. На този, който я дари с това, ще стане вярна и добра жена. Но никой от красивите момци не можел къщата на Слънцето да построи. Занизали се бързо дните, накрая се отказали момците.

   Но ето че бедняк пристигнал – кой знае откъде - да завоюва нейното сърце. Бил прашен, неугледен, с окъсана торба, но заявил, че ще изпълни нейната мечта. Не вярвал никой на момчето, знаели разбито ще му е сърцето. Но често пъти през нощта се случват странни чудеса. И ето на поляната красива къщата на слънцето се появила.

Явил се момъкът невзрачен при най-красивата мома, желанието ѝ изпълнил, поискал нейната ръка. Погледнала Невенка – той нямал красота, но тя в очите му големи съзряла доброта. И дадената дума удържала,  за него в църква се венчала.  А късно вечерта беднякът се преобразил, с коси от чисто злато, той светлия си лик открил. Сам Слънчо бил това, сияел с чудна красота. Завел Невенка в небесата, там в къщата на светлината.

   И днес момата живее в Слънчовия дом. На Слънчо е невеста, зорницата е тя и всяка сутрин с красота огрява тези небеса.

    Щастлива е Невенка, защото добротата, се награждава на земята.

                                                                                           Мария Мустакерска