Kъщичка от кибритени клечки
Построих си къщичка от кибритени клечки,
избродирах си съпруг и го окачих на стената.
От картон изрязах сина и дъщерята
и боядисах в бяло всички пътечки.
Седнах на прага и зачаках щастието.
И ето – съпругът оживя и ми обеща
синия купол на небето.
Бях най-щастливата жена.
След това тръгна по бялата пътека
и не се обърна. Чувах само тежката му крачка.
Почувствах се като захвърлена играчка,
преди да са играли достатъчно със нея.
Беше ми тъжно и исках да запея –
за утеха. Тогава заплаках.
И продължих да живея -
оставаха синът и дъщерята.
А те растяха и мамеше ги бялата пътека.
Бях пак сама, помахах им с ръка,
а те ми пожелаха старост лека.
Съжалявах, че нямам крила –
бих полетяла след тях – за утеха.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Всички права запазени
