Късметче
Намерих днес... луна.
Лежеше на пътечка във гората -
кръгла, бяла и голяма. Прашна.
Огледах се.
От джоба на онуй момче,
със колелото, ли бе паднала?
„Хей, спри се! – викнах - Нещо си изгуби!”
Но то не чу и, миг по-късно,
от погледа ми скри се.
Наведох се и - затаила дъх –
я взех във шепи. Плахо.
Как само се учудих,
че в ръцете ми побра се
(а бе голяма, както вече казах)!
Внимателно я поизтупах –
среброто меко засия
и тя... ми се усмихна
(на лявата й мигла трепкаше сълза).
Твоя съм – ми каза – намери ме
и ти принадлежа.
Вече беше златна...
Повдигнах се на пръсти,
в небето я подадох
и то закичи я до своето сърце.
Стана... цяло!
И ме огря... Луната.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дора Павлова Всички права запазени
Благодаря за настроението , Доре!
