Осмелих се да ти пиша и поплача,
на листа бял редувам думи и сълзи,
признанията ми късни са за здрача,
в който удавих своите мечти.
Обичах те, а се страхувах,
да ти призная, за да не боли,
ако решиш внезапно да си тръгнеш
и да те търся в призрачни мъгли.
Във всеки звук на урагана чувах,
гласът ти как избухва в стон,
стихията на ласките сънувах,
влажният прозрачен бронз,
който покриваше телата
и плисваше по тях вълна,
преливаше в целувка чакана
и утолена в бликнала сълза.
Да търся прошка и да съжалявам
какъв е смисъла, кърви
сърцето, не зараства раната,
линеят вехтите мечти.
Пиша думите и сричам,
на ум, последни две слова,
признавам ти сега:"Обичам те!"
с обезкръвена от любов душа.