7.08.2009 г., 21:03

Л-Е

684 0 0

Стоя в тъмното на Пътя страшен сляпа...

                                                                                               с невиждащо Сърце...

Стоя на колене и плача, и викам...

                                                                                     няма те...

 

 

Преливам в сияние пенливо, с цвят на Страст!

Изгарям в трепет див, необуздан...

Една нечувана, невиждана - самобичуваща се Сласт!

Прозрачните ми колене треперят мълчаливо,

намерили решение на Ребуса голям...

А устните ми тънки жадно търсят Огън в дланите,

подпрени на земята в укор ням...

Стоя така, в тъмното на Пътя страшен, Сляпа -

                                                   с невиждащо Сърце...

Стоя на колене и плача...

                             Викам...

                             НО... НЯМА ТЕ!

А гърдите издуват се, набъбнали -

едва удържащи желанието си за ласка към тях!

И плътта, облякла Душата ми,

разкъсва се под този напор голям

на желание силно - пръхтящо и риещо с крак...

Разцепващо всяка фибра...

 И всяка мембрана става на прах - прогоряла, изгоряла

 от толкова търкане на Мисъл-Жарава в тяло, изплетено от сухи цветя (без аромат)...

                               И СТАНА АД ПОД НЕБЕТО...

И стана АД!

Крещях, стояща на Пътя

и късах не дреха от плат,

а ДУША...

Порязвах не плътта си,

а своята ментална същност,

скрита Днес в тяло на Жена...

Забивах пирони в нозете си сама,

А ИСКАХ ДА ЛЕТЯ...

Аааахх, как исках да Летя!

И така стъпила уж здраво на земята,

ЗАЩО ПАК ЗАЛИТАХ...

Ту наТАМ...

Ту насам...

И създала веч ОС на живота си,

пак чувствах несигурността на Деня...

Протегнах ръце настрани - уж за баланс...

Но тялото ми тежко падна - зажадняло за романс!

Един Романс от скрита Обич тиха!

Един Романс цъфтящ и разхубавяващ Мига,

в който аз се опитвах да летя, да вървя...

Забравила, че сама приковах тези прекрасни нозе

(тичащи ту насам, ту натам), с идеята да създам Ос

на Живота си вечен (голям)...

Сега

стоя в тъмното на Пътя страшен сляпа...

С подивели очи...

С поругано Сърце...

С порутени Мечти...

С приковани нозе...

Стоя

на стъклените си колене

и плача,

и викам...

Няма те!

 

                                                                                                     Леа-Естер

 

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Л-Е Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Маргаритено

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Любовта си отива в неделя. По здрач.

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...