28.01.2021 г., 22:03

Лавина

686 0 0

 

 

 

Когато лавина като перо те понесе

и не остане за теб ни дъх, ни небе,

тогава разбираш какво е мълчание

от зазидано в гърло сетно стенание.

 

И се заклеваш, останеш ли жив,

да изливаш своята душа, да вриш,

никога и за минута да не мълчиш,

ако трябва дори да крещиш ...

 

И ето, напира крясъкът в мен

сред оглушалия от мъка мой ден,

срещу надвисналото сиво небе,

защо съм в мразовита зима роден ...

 

за да те нямам и теб ...

 

 

 

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Валентин Василев Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...