Когато лавина като перо те понесе
и не остане за теб ни дъх, ни небе,
тогава разбираш какво е мълчание
от зазидано в гърло сетно стенание.
И се заклеваш, останеш ли жив,
да изливаш своята душа, да вриш,
никога и за минута да не мълчиш,
ако трябва дори да крещиш ...
И ето, напира крясъкът в мен
сред оглушалия от мъка мой ден,
срещу надвисналото сиво небе,
защо съм в мразовита зима роден ... ...