Легенда за Белоградчишките скали - ІІІ част
Не изтекла година... и ето беда,
разбрала Витиния, че трудна била.
В килията тъмна сама се прибрала,
страняла от всички, боляла, мълчала,
живеела месеци тя в тишина
до ден, в който плач не издал „болестта”.
Мълвата разтресла тогаз манастира,
/похот безочна, що ум не побира/,
калугерка свята дете да роди,
е страшна прокоба за идни злини.
„Срам и позор, грехота, анате́ма!-
крещяла игуменката възмутена.
„Да се прокуди далече, нака̀же жестоко!
Убийте детето, хвърлете в дълбокото…”
-сипела в ярост тя скверни слова
без майчина жалост, без грам доброта.
„Блудница грешна, срам е за Бога,
на дявола черен невеста, подлога!”
Плакала Вита, молила го́рко,
дете да пожалят поне до напролет,
че вън било зима, сняг, ветрове,
виелици люти, зли студове,
где да отиде по тези баири,
за рожбата своя подслон да подири.
Но нямали милост тез` „божии“ хо́ра ,
душите им черни не знали умора,
прогонили майка с дете на ръце,
срамът да измие от клето сърце
и с него да плаща жестока цена,
за чедото свидно дошло с любовта.
В миг станало чудо. Земя се разтресла.
Понесъл се вихър от нейде насреща,
с грохот съборил метохът студен,
затрупал там всички, оставил ги в плен,
а после на камъни той ги превърнал,
и правдата свише трайно възвърнал.
И днес се въздигат скали към небето
с фигури каменни, носещи ехо
за Лука, Витиния и два манастира
видели любов... що во век не умира!
Край
30.10.2018
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Мезева Всички права запазени
