-1-

В шумака на буките птички приспивно,

подсвиркваха нежно след летния зной.

В лъчите на заника, обагрени дивно,

притихваха ридове за нощен покой.

Върхарите строги на планината,

обвиха  се в синкав, изумруден сатен,

а сърпа на месеца над долината,

надвисна в закана сърдит и студен...

До миг – любувайки се на природата,

от Персефона сътворена и изваяна –

Орфей потръпна... С хладни струни лирата

посрещна пръстите му, мрачна и отчаяна.

По билото, където беше

приседнал залеза да съзерцава,

студена тъмнина пълзеше,

безплътна, влажна и болнава.

Изправи се.

От долината –

притулени ридания и вопли,

сърцето му сковаха,

а в душата...

Ереб заби

зловещите си нокти...

Краката му се подкосяваха,

докато в тъмното пресичаше деретата,

надолу...

Драките го израняваха –

объркваха го,

криейки пътеката.

И сякаш Хермес ветрове изпрати

с насрещен дъжд между дърветата...

И сякаш Кронос времето забави...

Любимата си да не види, клетата –

Орфей – стопена и угаснала,

изтляла, като  восъчна свещица

в ръцете на съдбата... Тласнала,

към Хадес неговата годеница.

Когато стъпи на площада,

народът стори път за да премине.

Видя догарящата погребална клада

и оплаквачките – 

прошепна някой име...

А в този миг от небесата

богинята на брака Хера,

изпрати гръм и буря към тълпата –

земята разлюля се, потрепера...

Остана сам Орфей.

Остана сам пред кладата.

Агората пустей –

на Хера естакадата

го защити от хорските

сълзливи съжаления

(понякога обноските

са груби оскърбления)...

                -2-

В свежестта на утрото въглени тихо

бавно догарят и пушек от тях,

стеле се тънко... В сълзи неприкрито

очите орфееви струят ли, струят.

В шепите жар стиска... И парят

дланите, стоплят вледенено сърце –

изранените пръсти струните галят

и лирата пее с плач на дете...

По каменни улици в смълчания град,

трелите тъжни сноват ли, сноват –

лутат се, блъскат се от врата на врата,

сякаш не вярват, че гост е смъртта.

                     -3-

Изниза се лятото и есента.

Зимата, също – дойде пролетта.

Нейде в Родопите звучи песента,

песента на Орфей за любовта,

безмилостно стъпкана от злия Танатос –

синът на Нощта, близнакът на Хипнос,

братът на керите бездушни, безжалостни,

внезапни носителки на вести нерадостни.

Притихват небето, земята, животните,

потоците спират устрем и бяг,

замира гълчавата в градчета зад портите,

щом тъжната песен се докосне до тях.

                        -4-

Но както чудото на пролетта

изгонва зимата и вдъхва ни надежда

за нов живот, покълващ от пръстта

с тревичките в смарагдова одежда –

така и Амфиет опияняващ,

удавящ с виното душата на певеца,

изгонен бе от Феб, даряващ

пророчества и смелост на твореца.

Благодаря ти, лироносецо божествен –

запя Орфей с укрепнал глас и вяра –

благодаря ти, вестоносецо мъжествен,

че път ми даде...

Днеска пред олтара

ще принеса аз кръв от мойте вени

и с нотите благословени,

дарени ми от музите свещени,

ще се врека - за моята любима,

че ще пристъпя с непоколебима

и твърда стъпка в царството на Хадес...

Непоклатим пред Фобос, Деймос, Арес...