Легенда за Орфей (част 2-ра)
-1-
В шумака на буките птички приспивно,
подсвиркваха нежно след летния зной.
В лъчите на заника, обагрени дивно,
притихваха ридове за нощен покой.
Върхарите строги на планината,
обвиха се в синкав, изумруден сатен,
а сърпа на месеца над долината,
надвисна в закана сърдит и студен...
До миг – любувайки се на природата,
от Персефона сътворена и изваяна –
Орфей потръпна... С хладни струни лирата
посрещна пръстите му, мрачна и отчаяна.
По билото, където беше
приседнал залеза да съзерцава,
студена тъмнина пълзеше,
безплътна, влажна и болнава.
Изправи се.
От долината –
притулени ридания и вопли,
сърцето му сковаха,
а в душата...
Ереб заби
зловещите си нокти...
Краката му се подкосяваха,
докато в тъмното пресичаше деретата,
надолу...
Драките го израняваха –
объркваха го,
криейки пътеката.
И сякаш Хермес ветрове изпрати
с насрещен дъжд между дърветата...
И сякаш Кронос времето забави...
Любимата си да не види, клетата –
Орфей – стопена и угаснала,
изтляла, като восъчна свещица
в ръцете на съдбата... Тласнала,
към Хадес неговата годеница.
Когато стъпи на площада,
народът стори път за да премине.
Видя догарящата погребална клада
и оплаквачките –
прошепна някой име...
А в този миг от небесата
богинята на брака Хера,
изпрати гръм и буря към тълпата –
земята разлюля се, потрепера...
Остана сам Орфей.
Остана сам пред кладата.
Агората пустей –
на Хера естакадата
го защити от хорските
сълзливи съжаления
(понякога обноските
са груби оскърбления)...
-2-
В свежестта на утрото въглени тихо
бавно догарят и пушек от тях,
стеле се тънко... В сълзи неприкрито
очите орфееви струят ли, струят.
В шепите жар стиска... И парят
дланите, стоплят вледенено сърце –
изранените пръсти струните галят
и лирата пее с плач на дете...
По каменни улици в смълчания град,
трелите тъжни сноват ли, сноват –
лутат се, блъскат се от врата на врата,
сякаш не вярват, че гост е смъртта.
-3-
Изниза се лятото и есента.
Зимата, също – дойде пролетта.
Нейде в Родопите звучи песента,
песента на Орфей за любовта,
безмилостно стъпкана от злия Танатос –
синът на Нощта, близнакът на Хипнос,
братът на керите бездушни, безжалостни,
внезапни носителки на вести нерадостни.
Притихват небето, земята, животните,
потоците спират устрем и бяг,
замира гълчавата в градчета зад портите,
щом тъжната песен се докосне до тях.
-4-
Но както чудото на пролетта
изгонва зимата и вдъхва ни надежда
за нов живот, покълващ от пръстта
с тревичките в смарагдова одежда –
така и Амфиет опияняващ,
удавящ с виното душата на певеца,
изгонен бе от Феб, даряващ
пророчества и смелост на твореца.
Благодаря ти, лироносецо божествен –
запя Орфей с укрепнал глас и вяра –
благодаря ти, вестоносецо мъжествен,
че път ми даде...
Днеска пред олтара
ще принеса аз кръв от мойте вени
и с нотите благословени,
дарени ми от музите свещени,
ще се врека - за моята любима,
че ще пристъпя с непоколебима
и твърда стъпка в царството на Хадес...
Непоклатим пред Фобос, Деймос, Арес...
© Бостан Бостанджиев All rights reserved.
Но всеки има право на мнение и аз уважавам това!Поздрави!
