Легенда за Орфей ( I-ва част)

Там, гдето Тракия се къпе

в лъчите слънчеви

на южната природа....

Където разпростират се горите

зелени - на Родопите в тирада...

А ехото планинско се люлее,

кристално чисто над потоци и борики,

щом с меден звън по урвите запее,

чам сладкогласен с нежни,

трелни щрихи...

Роди се някога

в далечно време,

синът на Калиопа и Еагър –

прочутия Орфей -

за да поеме,

по пътя на изкуството...

Под явор,

бе люлката на младенеца окачена,

когато от орисници получи,

съдбата си

и лира позлатена,

от бога Аполон -

за да изучи,

преди с човешка реч да заговори,

в мелодии и звукове душата,

на музиката,

вечните простори,

на песента и светлината.

Благословен Орфей,

бе с муза майка

и с татко - речен бог и цар...

В легенди се разказва –

с цветната мозайка

на своя глас

омайвал,

всяка жива твар.

Докоснел ли пък, лирата си звънка -

обагряла се в злато планината,

а звуците на песента му тънка,

мехлем били за болките в душата.

Скали потегляли към него,

за да послушат звънкогласа,

отблизо - а земя и небо,

притихвали за миг в съгласа.

Разправят –

слънцето дарило,

лъчи за струни на певеца.

Така небесното светило,

се преклонило пред твореца,

чието истинско изкуство,

изпълнено със свежа сила,

събудило у него чувство,

незнайно даже за всемира.

В щастливи времена живеел,

Орфей и раснал в дни честити –

при всеки изгрев щом запеел,

тъй с песен срещал и звездите.

Ала по божие желание,

не може всичко да е вечно –

мени се щастие в страдание

и на обратно... Безконечно.

Така, светът и при Орфея,

се завъртя и му показа,

под маската на светла фея,

лице изгнило от проказа.

Това се случи в дивна пролет,

когато вред цветя цъфтяха,

а лястовици с чуден полет,

се шмугваха под всяка стряха.

Случайно, както става всичко

в лъчите първи на зората,

Орфей с желание едничко,

разхождайки се край реката,

да пее на брега застанал

и дъх поел, ала застинал,

че във водата

непозната,

красива нимфа

погледа му стигнал.

- Творение красиво,

ти какво си –

Орфей прошепнал

вместо песен звънка –

видение ли си?

Въпроси,

у мен поражда

външността ти тънка.

- Не съм видение –

о, златокоси!

А нимфа съм.

Реката ми е майка.

Порадвай ме красавецо

с гласа си –

по-свежо той ухае

и от лайка!

- За тебе аз, не просто ще запея –

кажи ми, как е името ти, чудо?

За мене ти си орхидея -

омайва ме ликът ти, лудо.

Сърце ми трепва и напява

в щастливи звуци,

в нежни ноти...

Без тебе дните ми са плява,

а нощите са идиоти,

гризящи диво мойте чувства,

разкъсващи ме в самотата –

какво са всичките изкуства,

без красотата на жената?

- О-о-о – рече нимфата игриво –

при все, че музика прекрасна

и финна всеки ден създаваш,

умееш със словата си красиво,

сърцата женски ти, да обладаваш!

Ала повярвай звънкогласи –

освен желание горещо,

да изразяваш със гласа си,

тук иска се и друго нещо.

- О, водно цвете!

Лъч лазурен –

поде Орфей отново в слово –

в душата си не съм аз бурен,

ала сърце ми с чувство ново,

очите ти за миг сразиха!

Макар, че те го покориха

в тоз миг съзря за тях готово,

да бъде пленник и да страда

и да се мъчи щом потрябва...

Повярвай ми, че таз тирада,

за мен е тежка, като брадва,

а думите са само маска –

нуждая се от твойта ласка!

- О, сине млад и твърде дързък,

на най-презвучната от всички музи!

Теб Ерос е ранил за туй си рязък,

ала сърце ми само с рози

и цвят от мирта

можеш да превземеш!

Свидетелка да ми е Дике!

За туй, което искаш

ти да ми отнемеш,

на Афродита

трябва да се кланяш -

не на Нике!

При тези думи нимфата игриво,

се завъртя и с пръски от вода,

под слънцето лицето си красиво,

обви тя с ярка, шарена дъга.

Сърцето на Орфей се сви,

потрепна –

от толкова блестяща светлина,

красивата и тъй великолепна,

девойка,

той не виждаше сега.

Реката стори му се пуста –

в душата си усети самота,

примесена с тъга

в онези чувства,

с които ни връхлита

любовта.

Денят му се видя най-прозаичен,

но в погледа му цветната дъга,

събуди плам тъй нежен и лиричен,

че в миг пристъпи леко и запя:

- О, дъще ти на Хелиос

прекрасна

и многоцветна рожбо ти,

на Рея!

Като баща си светла,

многоясна,

с омайващ лик,

като Медея!

Към тебе се обръщам разнолика,

че символ си на земните ни страсти,

подобни някои на трепетлика,

а други –

на трънливи храсти.

Кажи ми цвете на Ефира –

на Океана щерката, коя е,

че мойта звънка златна лира,

за нея иска повече да знае?

Че странни чувства във душа ми,

очите и възпламениха,

стихийни като тез титани,

що Дионис разкъсвайки убиха

и светли като Феб презвънки,

небесни като Урания,

по-хубави от Атис тънки,

по-огнени и от Хестия!

Едва последните напеви,

на песента отекнаха в дъгата,

когато тя на сенки бели,

разпадна се подобно на Хеката

и в миг изчезна...

сякаш се разтвори,

във въздуха трептящ под небесата,

на погледа Орфеев място стори,

да види пак на Тетис дъщерята.

- Послушай ме красавице игрива –

Орфей побърза да я заговори. –

Недей лицето си от мене скрива!

Душата ми за теб се моли –

сърцето ми в любов прелива,

тъй необятна, силна, че простори

в очите твои пъстри преоткрива

и звуци искрени, божествени и нови.

О, как блажен е вятърът, когато,

целува твоите коси от злато!

И как щастлива е водата,

в прегръдките си милваща снагата,

която ти от мен прикриваш,

тъй както чиста Евсебея!

Но виждам аз –

не ме разбираш!

За мене ти си Адрастея –

съдба, която неизбежна

в съдбата моя се оглежда

с усмивката на Хеба нежна,

и младостта и тъй метежна.

Чуй моята молба любимке,

на Ефросина и Аглая!

На Талия венец, Латинке –

по-хубав цвят от теб не зная!

Кажи ми името, с което

се назоваваш под небето!

Кажи ми за да го познавам

и него в песни да възпявам!

За да ме чуят вред горите,

зелените поля,

реките,

през всички езера –

морета,

през девет планини –

десета,

каква богиня съм залюбил

и как сърце по нея страда,

как бих душата си погубил,

за да ме люби нимфа млада!

Тез думи щом изрече съкровени,

усмихна му се водната найада

и прелестни и, устни в откровени

слова, красиво заизвиваха плеяда:

- Зоват ме Евредика, млади брате

на Лин и на Асклепий мъдри.

Аз също те обичам и в гласа ти

съм влюбена, и в черните ти къдри,

лицето бледо твое що обгръщат,

над сините очи под вежди тънки,

които с жажда ме поглъщат

и сеят в моето сърце съсънки,

на тръпки щастие и радост,

копнежи бляскави,

желания горещи –

мечтая с теб да изживеем младост,

докле смъртта не ни запали

свещи!

Но тъй като Лахеза моя

е чиста,

възходяща Артемида –

повярвай за да бъда твоя,

ще трябва брак свещен на книга,

пред наши близки и роднини,

да сключим в храма на Деметра...

Да се вречеме, че любими,

ще бъдем вечно -

с кръвна клетва!

Така му рече тя. Но без да чака,

съвсем докрай да доизкаже,

що мисли за роднините и брака

в реката той нагази да докаже,

отблизо пред лицето и засмяно,

(когато тя с вълнение замлъкна),

сърцето негово в любов пияно,

че е готово и за тази стъпка:

- О, нека Амфиет двумайчин,

на сватбата си възвестиме

с пеани и шафранен дим,

и нека денонощия не спиме,

кадейки аромати и масла,

на Пистис и на Тюхе бдяща,

та вечно в нашата съдба,

порой от щастие да праща!

И майка Део нека призовеме -

планинката, що мир ни носи -

та разбирателство безкрайно време,

когато построим дома си,

да притежаваме навеки,

при радост или пък страдания,

да бъдат трудностите леки,

дори при тежки изпитания!

Тъй продължи Орфей да и говори,

докато над Земята мрак се спусна

и слънчевият залез не заспори

с звездите първи...

после пък препусна,

по небосклона месецът непълен,

а сред листата на заспалите тополи,

заука улулица

и с гласа си плътен,

за нещо свое

почна да се моли.

А после Еос -

майката на ветровете -

пристигна с факел

възвестителен в ръката,

за да подскаже тя на боговете,

че време е да срещат светлината,

след колесницата на мрака

в сиянието на простора,

когато утрото не чака,

да кажат всичко

влюбените хора.

И може би понеже в тишината,

на мъдра Нощ

се раждат бистри мисли –

на Евредика прелестна

се врече златогласа,

докрай да бъде верен

с чувства чисти.

А в пурпура на утрото синът на Тея,

отдясно щом роди Зората

и пълнолик изгря над майка Гея,

прогонвайки властта на тъмнината –

с лъчите на усмивката си топла,

благослови прегръдката гореща,

с която двамата скрепиха,

любовната си първа среща.

За влюбените всеки ден е радост

и празник преизпълнен от желания –

в кипяща, буйна, знойна младост,

животът мами с обещания,

за бъдеще щастливо и достойно,

тъй лесно сякаш постижимо,

ала под слънце илюзорно,

ни дебне често страшна Бримо.

Тя Персовата тъмна рожба,

е господарка на душите.

Когато по Земята се разхожда,

на хората обърквайки съдбите,

помагайки на хладния Танатос,

очи навеки да склопява –

донася черна скръб и жалост,

на живите сърцата наранява.

Но свръхестествения Демон,

що житието определя,

е в спор с божествения Еон

и сам житейската къделя,

командвайки слугите свои,

преде на нишки и заплита –

така с нечакани развои,

Фортуна в пипала оплита.

Все още ехото звъняло,

от весели сватбарски песни,

когато в горест се надало,

ридание надгробно

с плач злочести.

Веднага след венчавката засмяна

и весела с другарки Евредика,

цветя беряла на една поляна,

за сватбеното ложе и жениха,

но тъмна пепелянка сред тревите,

настъпила петата и красива,

там пратена да впие си зъбите,

отровни - от Мегера завистлива.

Таз ериния грозна и зловеща,

отдавна планове крояла

в едно с Пандора

зла

и веща,

как да премахне нимфата

тъй бяла

и хубава,

що пред очи и,

щастлива,

като роза разцъфтяла –

старицата в косите с люти змии,

на цветето приготвила раздяла,

с пулсиращият въздух в дните сини,

със румената свежест на зарите,

с димящите през зимата комини

и с летните напеви на щурците.

Злодейката душата и пленила

с прокобата на змийската отрова...

Така наречено е -

красота и сила,

да гният вечно под покрова,

на злите сили на Земята,

че боговете са ревниви,

единствено за небесата

отреждат дни,

благочестиви!