Легенда за самодивата
Пътят лъкатуши сред полята
леко сред тревата шумоли
а от пътя почва планината –
извор с бисерна вода струи.
„Спри, девойко! Не ходи при извора!
Че магия тегне с тъмна сила!” –
Змей Горянин от небето слизал
щом девойка жадна е отпила.
Но не чула, бързала момата
и отбила пътя си сама –
само глътка пила от водата –
не видяла Змея как се спрял.
Сетила го в глъхнещия шепот,
поглед вперил в нейните очи
и сърцето й забило с трепет…
с обич му пристанала в зори.
Там, до извора сред тишината
била вече Змеева жена –
вили се орлите над водата
а пък тя го галела сама.
А по изгрев – в село се прибрала,
тайно скрила нощния си грях –
ласките на Змея все копняла
сред любов, зачената със страх.
Змейнова любов, неразрешена –
и гореща като всеки ад,
за да бъде вечно вярна нему,
с песни му се вричала от тях.
Но решила, че с омайно биле
в самодива ще се претвори...
И до днес, при Змеевия извор
Змейновото либе тихо бди.
С песни самодивски ни разказва-
как мома залюбила се с змей.
А гората с вятъра довява:
„Не залюбвай змей! Недей... недей...”
В ранен изгрев трели самодивски
омагьосват, мамят отведнъж,
чуеш ли ги, вече си орисан
вечно да си самодивски мъж.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йорданка Господинова Всички права запазени
