Легенда за самодивата
Пътят лъкатуши сред полята
леко сред тревата шумоли
а от пътя почва планината –
извор с бисерна вода струи.
„Спри, девойко! Не ходи при извора!
Че магия тегне с тъмна сила!” –
Змей Горянин от небето слизал
щом девойка жадна е отпила.
Но не чула, бързала момата
и отбила пътя си сама –
само глътка пила от водата –
не видяла Змея как се спрял.
Сетила го в глъхнещия шепот,
поглед вперил в нейните очи
и сърцето й забило с трепет…
с обич му пристанала в зори.
Там, до извора сред тишината
била вече Змеева жена –
вили се орлите над водата
а пък тя го галела сама.
А по изгрев – в село се прибрала,
тайно скрила нощния си грях –
ласките на Змея все копняла
сред любов, зачената със страх.
Змейнова любов, неразрешена –
и гореща като всеки ад,
за да бъде вечно вярна нему,
с песни му се вричала от тях.
Но решила, че с омайно биле
в самодива ще се претвори...
И до днес, при Змеевия извор
Змейновото либе тихо бди.
С песни самодивски ни разказва-
как мома залюбила се с змей.
А гората с вятъра довява:
„Не залюбвай змей! Недей... недей...”
В ранен изгрев трели самодивски
омагьосват, мамят отведнъж,
чуеш ли ги, вече си орисан
вечно да си самодивски мъж.
© Йорданка Господинова All rights reserved.
