Лекувам с антитеза
Не взех в ръцете си живот,
проплакал в миг след глътка въздух.
Не бях се радвал на любов,
която да не си отиде бързо...
Не се заклех във вечна вярност,
със тръпнеща душа пред Господ.
Смирен не клекнах пред Олтара,
а псувах нервен и ядосан...
Не бутнах трупчето на слабия,
повярвал в своето бесило.
Макар и в своите страдания,
от мойта немощ давах сила...
И често съм подлагал рамо,
доверени ръце и кръст.
Какво получих във замяна?
Усещане, че съм наивна стръв.
Но аз останах над земята,
че Бог ме цани - изпращач,
и четно да броя цветята
на баба, дядо и баща...
Ала е дълга тази тънка нишка,
която снажда моята обида,
далеч с последната въздишка,
и аз - простѝл, да си отида...
Не случил толкоз съкровености,
будувам с поглед към звездите.
Дори и зад стени от тленност
духът ми няма да заспи...
И в мен поетът ще размахва листи
срещу контузената теза,
че лек за мъката не е измислен.
Едва с любов, а камо ли с поезия...
©тихопат.
Данаил Антонов
22.06.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
