Заспивам нощем в празна стая, в студеното без теб легло.
Защо ли тръгна си незная, захвърли всичко ти...защо?
Кънти в ушите ми като камбана, разкъсваща душата тишина.
Услепен немога аз да стана, услепен от непрогледна тъмнина.
Завит с постеля,натежала тя от мъка, глава полагам на възглавница пропита от сълзи.
Ръце протягам да те докосна в съня си,но пак отиваш си,дори в съня боли.
Събуждам се отново в празна стая,събуждам се в реалността.
В леглото празно аромата ти остана,аромата и спомена за любовта...
© Стоян Керанов Всички права запазени