...Липсваше ми ти, преди да се огледам в теб...
...Липсваше ми ти, преди да се огледам в теб...
Пред Огледалото застанах вчера аз,
изпаднала в море от мисли и въпроси;
Оглеждах се и нещо празно се огледа
в мене; усетих някаква безкрайна липса...,
прокрадваща се като призрачна сянка,
която осъзнава, че луната още не може
да се види пълна, че слънцето не може да
изгрее, щом лъчите му не виждат...светлината...
В един миг обаче отвориха се нейните врати
и влезе ти през тях в стаята, в живота и
сърцето ми; усмихна се и ме прегърна...
видя ме колко съм замислена и през смях
попита ме"За какво си мислиш, моя любима?"
Аз се усмихнах също и в сълзите си отвърнах:
Нищо, гледах...и си мислех, че ми липсва нещо...
Липсваше ми ти, за да се почувствам осветена
и щастлива; липсваха ми спомените и мечтите,
звездите и лъчите; волята и вдъхновението,
липсваха ми заслепяващите чувства, прозиращи
и осезаващи отвъд нещата - пътеки и пространства;
липсваше ми смисъла и сега чувствам със всички
сили, че поглеждайки те в очите, докосвам небето,
че оглеждайки се в тебе, виждам ярък блясък в очите,
виждам нарисувана една щастлива, влюбена усмивка
и оттогава щом се огледам в Огледалото, погледа ми
слива се с твоя, цялата се отразявам в теб и сега
съм благодарна на Съдбата, срещнала ни по пътя
и знам, че в теб открих Душата (си), що е Любовта,
че за първи път съм жива без да мога дъх да си
поема и че нищо не ми липсва в морето на твоите обятия...!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лили Вълчева Всички права запазени
