Луната, усмихната, погледна земята.

Тъмнината, прозрачна, беше за нея.

Запя свойта песен, все недопята.

Тъй, както никой това не умее.

За влюбени двойки, под стари дървета.

За старци усмихнати, макар и немощни.

За майка сама, останала клета,

как моли се Богу, в тъмните нощи.

За горските твари. И за цветята.

За скали и дървета. За реки, езера.

За игрите лудешки през деня, на децата.

Лунната песен за любовта!