Лунната пътека
ЛУННАТА ПЪТЕКА
Плъзгам се по елипсата на лунната пътека.
В очите ми блестят безброй искрящи лъчи.
Тялото в безтегловност, в плах шепот олеква.
Тъмнината безмилостна, страшна мълчи.
Извива се сребърно, голо змийското тяло,
къса парчета от моята нежна, светла луна.
Все по-малък и тъжен на небосклона остава
сърпът бял, обшит с конците на няма тъга.
Вълк самотен, поглед огнен отправил нагоре,
жално вие. Дали мен, с болка, отчаяно търси?
В сърцето му любовен вопъл с обич говори.
Иска с вика си болезнен небето да разтърси.
Последна капка рубинено искряща от луната
ме спуска в пазвата топла на земната гръд.
Поемам към лазура на изгрева, към топлината.
Тръгвам уверено по озарения от лъчите му път.
С мен са светли души на скъпи приятели.
Зоват ме гласовете загрижени на моите близки.
Зове ме люлката моя. Зове ме Създателя.
Зовеш ме и ти, вълко, с помисли най-чисти.
Прекрасен е и цветен като дъгата живота -
най-светлата, към Бога, кръстна лунна пътека.
С толкова много любов няма болна самотност.
Тази любов аз раздавам на нуждаещия се, на Човека.
19 09 2015
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Борисова Всички права запазени
