Лунната пътека
ЛУННАТА ПЪТЕКА
Плъзгам се по елипсата на лунната пътека.
В очите ми блестят безброй искрящи лъчи.
Тялото в безтегловност, в плах шепот олеква.
Тъмнината безмилостна, страшна мълчи.
Извива се сребърно, голо змийското тяло,
къса парчета от моята нежна, светла луна.
Все по-малък и тъжен на небосклона остава
сърпът бял, обшит с конците на няма тъга.
Вълк самотен, поглед огнен отправил нагоре,
жално вие. Дали мен, с болка, отчаяно търси?
В сърцето му любовен вопъл с обич говори.
Иска с вика си болезнен небето да разтърси.
Последна капка рубинено искряща от луната
ме спуска в пазвата топла на земната гръд.
Поемам към лазура на изгрева, към топлината.
Тръгвам уверено по озарения от лъчите му път.
С мен са светли души на скъпи приятели.
Зоват ме гласовете загрижени на моите близки.
Зове ме люлката моя. Зове ме Създателя.
Зовеш ме и ти, вълко, с помисли най-чисти.
Прекрасен е и цветен като дъгата живота -
най-светлата, към Бога, кръстна лунна пътека.
С толкова много любов няма болна самотност.
Тази любов аз раздавам на нуждаещия се, на Човека.
19 09 2015
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Борисова Все права защищены
