Лунно момиче
Ето ме и мен - детето на Нощта
загубило следите, отрекло суета...
в краката ти, подобно птиче,
търси ласка и проклина таз съдба,
която ме обрече на дни без светлина,
на нощи пълни с тишина...
Ето ме и мен - Лунното момиче,
през вековете студни протегнало ръка -
не моля, не отричам, не търся любовта.
Сърцето ми - от камъни градина -
не ще посрещне пролетта...
Тук слънце не прониква и не никне тук трева.
Тук само камъните сиви проблясват в лунна светлина.
Тук черни пясъци покриват с леден блясък всяка топлина.
Тук мечти загиват, недокоснали сърца.
Тук една самотна роза листи тръни, не листа.
Тук във мрака свилен гние красота.
Аз вървя през таз градина, аз вървя,
а пътят все завива и завива и крещя,
че само тази майка мила ми остана на света,
че само нея имам - сребърна Луна.
© Виктория Стоянова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Лунно момиче, сърцето ти ще докосне пролетта, защото има, има много светлина в душата ти още...
-
... нежна е Нощта... дори и в най-мрачното подземие с криле на прилеп ще достигне... и ще ти нарисува светлина, която до небето да те вдигне...
-
Здравей,лунно момиче-дете на нощта,стихът ти привлича и ми въздейства сега.И аз съм вървяла през тази градина,и аз съм крещяла,пък даже и виех.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
много ми е близко, много ми допадна...
Виктория,най-сърдечно..