Лунно момиче
Ето ме и мен - детето на Нощта
загубило следите, отрекло суета...
в краката ти, подобно птиче,
търси ласка и проклина таз съдба,
която ме обрече на дни без светлина,
на нощи пълни с тишина...
Ето ме и мен - Лунното момиче,
през вековете студни протегнало ръка -
не моля, не отричам, не търся любовта.
Сърцето ми - от камъни градина -
не ще посрещне пролетта...
Тук слънце не прониква и не никне тук трева.
Тук само камъните сиви проблясват в лунна светлина.
Тук черни пясъци покриват с леден блясък всяка топлина.
Тук мечти загиват, недокоснали сърца.
Тук една самотна роза листи тръни, не листа.
Тук във мрака свилен гние красота.
Аз вървя през таз градина, аз вървя,
а пътят все завива и завива и крещя,
че само тази майка мила ми остана на света,
че само нея имам - сребърна Луна.
© Виктория Стоянова All rights reserved.
