Лунно отражение
Във мисли от тръни горят сетивата,
без болка останали в топлата нощ…
Във ледена пара изгарят душата,
потънали в своя ограбен разкош.
И някак без думи крадеш от Морето,
плетейки го в тихи слова от стъкло,
а то през вълните ти шепне в ушето,
забравяйки своето сляпо око…
Омайваш го както омайваш и други!
О, мила ми синя прекрасна Луна,
аз знам невярна си ти за съпруга!
Ах, топлейки моята стара душа…
За Слънцето помня, как с него си била,
в игра по небесния път от кристал!
Как в хладна любов тихо пленила си,
лъчи от горещия му огнен воал.
И как сте се гонели там нависоко,
сред птичите мощни въздушни вълни…
Там надалеч в на тайфуна окото,
където не спира сега да вали,…
Защото излъга, Лунице, Слънцето жарко
и пламна във ярост грамадния диск -
повлече след себе си старо и малко,
във адската пещ след лунен сюрприз…!
А после Морето ти тихо потърси,
омая го с твоите крехки сълзи…
Да може дълга ти от огън да върне,
на още горящите крехки души…!
Кажи ми, о бедна студена съпруго,
не ти ли омръзна живота в лъжи?!
Кажи ми! Не искам нищичко друго,
а само… Ех, тези лунни очи!...
И в мисли отново горят сетивата,
без болка останали в топлата нощ…
Пред погледа влюбен тих на Луната…
Би ли отказал от този разкош…?!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени