Лунно венчило
Не помниш ли, преди да стана твоя,
лъчите си преплете слънцето с очите ни.
И бликнаха искрички нежност от видения,
които сътворявахме в любов от сънища.
Не помниш ли, луната ни венча със лудост,
която само влюбените носят, ала не на пръстите,
а с огъня на пламенната обич в свойта същност
със милион кръщелници над нас, звездите.
Не съм забравила, че твоя лунатичка съм,
и ходя по первазите на мислите си нощем,
онази мъничка искричка от безкрайност,
която е готова да те изведе от път без изход.
Дори за миг да те забравя, ми напомня
сърцето с вихрогонен ритъм от препускане.
Ако възможно е отново да се раждам,
до теб ще съм в най-лудото венчаване.
Защото пръстенът захвърлих го отдавна,
от този, който ме предаде безвъзмездно.
Той спи до моето сънуващо теб рамо,
а ти будуваш във душата паралелно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
