Лястовичките си отиват
Как се радвахме само!
Как ги чакахме рано напролет с надежда:
кой от нас ще ги види най-първи?
И кога ли, кога ли от юг милостивият Бог,
като живи зърна по къщята ни ще ги разхвърли,
да посее добро, топло лято. И още какво?
За другите гледка. За мен беше повече - участ.
С децата играх, а сърцето - в гнездата, при тях!
С голишарчета там аз на майките песните учех.
Да летя се научих. Насън. Наявé не можах.
Аз безкрило живях, изостанах от тях, но защо ли
пак и пак, пак и пак лястовичето ято поглеждам?
То е живото семе на някоя идваща пролет.
То е черното семе на моята бяла надежда.
Те си тръгват сега, но напролет отново, отново
ще се върнат и с тях едно босоного момче, босоного момиче,
да летят ще се учат, ще се учат на пилешко слово.
Ще ги видиш, аз знам, и познаеш, аз знам -
те на теб и на мен ще приличат.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Райчо Русев Всички права запазени
Мили животинки.
