ЛЯТОТО УМРЯ ОТ УДАР

... лятото умря от удар точно в слънчевия сплит,

мракът с дъх на мокра угар тръгна върху дол и рид,

с него – тих, заупокоен, тъй протяжен дъжд валя –

над смълчаното усое, връз печалните поля,

три тополи – вощеници, гаснеха край моя двор,

гарвани – проклети птици, гракнаха във смесен хор,

чух през клюмналите ниви с царевичните реси –

плачат край реката иви със разпуснати коси,

по стобора с гнили тачки вятър тръните събра,

сетне триста оплаквачки свика в близката гора,

с крайче хлебец за понуда спрях на гърбавия рид,

лятото умря от удар право в слънчевия сплит –

черен облак метна гугла връз смълчаната лъка,

котаракът с мен се шмугна в избата на сушинка,

дъжд затрака по перваза със невидимо чукче,

дядо Боже тихо каза: – Тръгвай си оттук, момче! –

и додаде: – Ай, наслука! – из прииждащия мрак,

и си сипах във бърдука скоросмъртница първак,

гледах – капката се сцежда от превитата асма,

кукувичата ми прежда се търкулна на валма,

и във тоя миг тъй свиден всичко ми се изясни,

ще дочакам ден – да видя идат ли щастливи дни? –

или – все тъй ненаситни на любов и топлота,

подир облака ще литнем някъде – накрай света.