Казах ти, че не искам да съм с теб,
но ти не ме разбра.
Повторих ти го хиляди пъти,
докато най-накрая го проумя.
Затръшна врата след себе си,
а аз те изпратих с усмивка.
По-късно подкарах колата си,
но внезапно спрях в една отбивка.
Не исках никой да чува
крясъците на душата.
Кръвта в главата ми нахлува,
стонове се ронят от устата.
Болката, която ме залива,
както прилив пясъчния замък,
бавно всичко в мен убива
и сърцето става ми на камък.
Дотук аз стигнах с своя избор,
сега сама съм, тъжна, бездиханна.
Но вий внимавайте със своя избор,
за да не живеете в пролет неуханна...
© Лекса Джорджис Всички права запазени