Любов!
Любов!
Любов, любов
бледа като сива стена,
кристална като капка роса,
коварна като змия - впи се в мен.
Сърцето и душата ми като пиявица засмука,
изпепели ги - на прах ги превърна.
А сега без тях накъде!?
Кажи ми! Питам теб -
безцветна, цветна, чувствена и прокълната!?
Няма отговор.
Пак мълчиш.
...
Загубих го - момчето, което
ми свали звездите от небето,
и с очите си прекрасни
заплени сърцето.
Върни се!
Очите ми те търсят,
ръцете ми те докосват,
мечтите без теб са измама -
плаче сърцето.
...
Пристанище пусто, кораб самотен -
без капитан, без екипаж.
В морето безкрайно
той плува, плува -
без пристан, без дом.
И сякаш светът е безкраен,
и сякаш човек е отчаян,
молещ за капчица обич,
за дъх отронен.
Любов, любов
бледа като сива стена,
кристална като капка роса -
единствена, неповторима - една!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мирослава Иванова Всички права запазени
