На разум бялата отсянка
и тя загуби се от опиата,
за който би се борил всеки
и би го ползвал за примамка
на други, търсещи го с жажда.

Нима по-силен е от мене и от тебе?
С променящото се благоухание...
достигаш слънцето, а после падаш.
С забързан ритъм на сърцето,
но носещ радост колкото страдание.

Щом сетивата осезаят същността му,
копнеят за прекрасната отрова.
А после страдат в бавно тлеещ огън,
остава пепел, в нея съзерцание,
и следва адското желание отново.

Любов. Какво по-силно е от нея -
опасният любовен опиат, от който ме е страх.
Живея го и го сънувам, спасение няма.
Оръжие по-силно не намерих,
с което ме сломяват и сломявам аз.

Дори не знам дали наистина се случваше,
върховно и проклето изживяване.
В сърцето най-великото оръдие
и най-безпомощният вик на чувствата,
раняваш и бинтоваш свойта рана.

Ужасно силен опиат на любовта.
Към него се стремиш или от него бягаш.
Упояващо-отровните куршуми твои или чужди.
Какво задвижва този свят?
... и тъкмо мислиш, че си спрял - и пак посягаш...