Любовна фотосинтеза

                                            На всички жени с ароматни имена

Ако е истина, че хората трудно свикват със самотата,

искам за последен път да се загледам в цветята,

може би божур, шафран или гордото лале,

или някое, което само три часа цъфти,

или някое само с три, понякога само с четири листа.

Само искам да потвърдя, че светът няма да е по-пълен,

ако не ти достига моята близост.

Затова бих искал внезапно да те взема в ръце,

да ти притисна стеблото, да го смачкам между дланите си

и като откосен  да падна

и сок да стана,

който тече в онази,

дето всички ни грижовно завива.

Бих искал от въздуха, изпълнен с влажна миризма,

да се надишам.

Бих искал да ти покапя между косите,

надолу по корените,

в ликовите артерии, като по пътища прашни

да ме чака на автостоп твоята същност -

връщаща се от върха прозрачна капка вчерашно утро.

Бих искал да повярвам в истината на Вертикала,

да преодолея гравитацията на безкрая,

вироглаво и безфизично да се надрасна

и лавината кръв, която ще  усетя в своите пръсти,

последните сили да ми отнеме,

но и прошка да ми даде

за изцедените спомени.

Ако някога свикна със самотата,

то тя ще грее в зелено!