Любовта... Да я Има.
Този тъй позабравен от хората свят
се държи за земята и ражда плода си.
Вие, извива стебло над пръстта на рода,
зрее в сакралната страст на кръвта си.
С най-острия нож, реже
Лозарят филиза отминал.
И се моли на своя си Бог
Любовта да я има.
Щипе студът живата плът и играе
сърце в тишината на топлата пазва.
Писва гайда. Прохожда хоро. Знае
животът как в старо се лозе нагазва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени
