Genereux (Любомир Попов)
133 1307
29.08.2017 г., 19:45 ч.

Майчина сълза 

  Поезия » За деца
2941 10 13

Майчина сълза

(по Ангел Каралийчев)

 

Дребен есенен дъжд заваля, жълт листакът в градината светна,

едър грозд пак лозата наля, морав цвят на димитровче трепна

над покритото с шума гърне, дето сгушена мъничка птичка,

с разтуптяно от болка сърце бе притихнала в мъка самичка.

Отлетяха далече на юг две сестричета с гушчици бели,

опустя оня весел капчук, що ехтеше от майчини трели.

Нощ се спусна и вятър задуха, а сиротното пиле проплака:

— Мила мамо, диря утеха, кой сега ще ме пази във мрака?

То си спомни за онзи пожар, що внезапно в къщата лумна

и за страшната, съскаща жар, и за ужаса – болка безумна,

в още голото дясно крило, дето въгленът впи се жестоко –

миг преди от горящо гнездо да го вдигне мама високо.

Оттогава остана сакато, радостта да лети не позна,

тъй измина горещото лято, неусетно дойде есента

и окичи телеграфните жици с броеници от птичи ята,

закопнели за полет опасен към далечна и топла страна.

И настъпи ден за разлъка с майка скъпа и родни сестри:

— Рожбо мила, оставям те тука! Зная, болно крило не лети!

В онова гърне до стобора, съм приготвила меко легло,

огладнееш ли – вънка на двора за храница има зърно…

Ти ни чакай, напролет ще дойдем, не тъгувай мило за нас,

много скоро ще се прегърнем и ще бъдем щастливи тогаз!

— Мамо, майчице, благодаря ти, че така се погрижи за мен!

То въздъхна, сподави сълзите и заниза се ден подир ден…

Ето, пак ситен дъжд вън вали, вятър леден шумата гони,

малка капка се търколи и въздишка тежка отрони:

— Уморих се от толкова път, аз родих се насред Океана,

и съм всъщност горчива сълза, от очите тъжни на мама,

на един голям параход приюти се тя – птица кахърна,

аз в окото ѝ дясно стоях и към вятъра тя се обърна:

— Братко, ветре, бъди тъй добър! Прелети вместо мен

до България – там, в китен двор, със цветя засаден,

в едно спукано, старо гърне, мойто пиле сиротно остана

и от мене ти вест му носи, че сърцето ми жива е рана!

Да се пази от оня котак, който селото все обикаля,

да се крие и сеща за мен, че за него все мисля и жаля!

Щом изрече тези слова, от окото ѝ аз се отроних,

и безспир девет нощи и дни, аз посоката с вятъра гоних!

Най-накрая достигнах целта, от умората цяла треперя,

искам само да капна в пръстта и спокойствие аз да намеря!

Във гърдите на клетото птиче, сърчицето му силно заби

стана бърже, човка разтвори и сълзата жадно попи…

Мамо, майчице! Благодаря ти! Тихо птичето промълви,

в перушината мека се сгуши и щастливо притвори очи.

 

Любомир Попов

© Любомир Попов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??