Майчина сълза
Майчина сълза
(по Ангел Каралийчев)
Дребен есенен дъжд заваля, жълт листакът в градината светна,
едър грозд пак лозата наля, морав цвят на димитровче трепна
над покритото с шума гърне, дето сгушена мъничка птичка,
с разтуптяно от болка сърце бе притихнала в мъка самичка.
Отлетяха далече на юг две сестричета с гушчици бели,
опустя оня весел капчук, що ехтеше от майчини трели.
Нощ се спусна и вятър задуха, а сиротното пиле проплака:
— Мила мамо, диря утеха, кой сега ще ме пази във мрака?
То си спомни за онзи пожар, що внезапно в къщата лумна
и за страшната, съскаща жар, и за ужаса – болка безумна,
в още голото дясно крило, дето въгленът впи се жестоко –
миг преди от горящо гнездо да го вдигне мама високо.
Оттогава остана сакато, радостта да лети не позна,
тъй измина горещото лято, неусетно дойде есента
и окичи телеграфните жици с броеници от птичи ята,
закопнели за полет опасен към далечна и топла страна.
И настъпи ден за разлъка с майка скъпа и родни сестри:
— Рожбо мила, оставям те тука! Зная, болно крило не лети!
В онова гърне до стобора, съм приготвила меко легло,
огладнееш ли – вънка на двора за храница има зърно…
Ти ни чакай, напролет ще дойдем, не тъгувай мило за нас,
много скоро ще се прегърнем и ще бъдем щастливи тогаз!
— Мамо, майчице, благодаря ти, че така се погрижи за мен!
То въздъхна, сподави сълзите и заниза се ден подир ден…
Ето, пак ситен дъжд вън вали, вятър леден шумата гони,
малка капка се търколи и въздишка тежка отрони:
— Уморих се от толкова път, аз родих се насред Океана,
и съм всъщност горчива сълза, от очите тъжни на мама,
на един голям параход приюти се тя – птица кахърна,
аз в окото ѝ дясно стоях и към вятъра тя се обърна:
— Братко, ветре, бъди тъй добър! Прелети вместо мен
до България – там, в китен двор, със цветя засаден,
в едно спукано, старо гърне, мойто пиле сиротно остана
и от мене ти вест му носи, че сърцето ми жива е рана!
Да се пази от оня котак, който селото все обикаля,
да се крие и сеща за мен, че за него все мисля и жаля!
Щом изрече тези слова, от окото ѝ аз се отроних,
и безспир девет нощи и дни, аз посоката с вятъра гоних!
Най-накрая достигнах целта, от умората цяла треперя,
искам само да капна в пръстта и спокойствие аз да намеря!
Във гърдите на клетото птиче, сърчицето му силно заби
стана бърже, човка разтвори и сълзата жадно попи…
Мамо, майчице! Благодаря ти! Тихо птичето промълви,
в перушината мека се сгуши и щастливо притвори очи.
Любомир Попов
© Любомир Попов All rights reserved.
