Майчини сълзи
МАЙЧИНИ СЪЛЗИ
посветено...
Тя остана сама – едва трийсетгодишна
на ръце със дете, без дом, без пари
и чувство, че тя за света е излишна
щом любимия мъж с таз съдба я дари...
Борбата проточи се дълго, мъчително.
Любов. Думи огнени и обещания.
Изневяра. Развод . И... умопомрачително –
Свидетел на нея – свекърва с признания!
Че колко прекрасна жена е.Без вина.А снаха е!
А той – техен син, но да търси си другаде дом!
Каква ли файда бе, че тя оправдана е –
животът ѝ свърши. Всъщност той бе погром!
Тъй при тях тя живя цели двайсет години
с много жертви... до края сама,
но детето на топло нали бе и с роднини,
а за нейната жертва – това бе съдба...
И на възраст е вече жената, която
се трудеше много и построи даже дом.
Изучи детето и внуци отгледа, но самата
оболяла е и живее с най-минорния тон...
И тъжното тук е, че вече за всеки
/За добро или зло те не са заедно с нея/
тя е нищо. Не помни. Капризна. И трябва навеки
да слуша. И "млък!" да ѝ кажат – да немее...
И нищо, че тя е била толкоз смела
и нищо, че още е с ума и много знае
и нищо, че доста от света е видяла –
ако иска да плаче ! Но да си трае...
Обидата стяга ѝ нощем душата.
Сълзите си крие. Да бъде доволна,
че пазар нявга правят й.Защото децата
не искат ѝ мнение. Ни капризи подобни...
Нахокат я. Кажат си думите тежки,
а тук тя на воля – колко иска да плаче...
После взема си дъх и по чисто човешки
е простила. Защото е майка най-вече !
12.04.2017
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирина Филипова Всички права запазени
