Майка
В утробата пулсираше живот.
Най-после дръзна смислено да диша.
Мечтата съкровена бе на ход,
след загуба от опита предишен.
Но в болничната стая притъмня.
Настана суматоха. Силуети,
престилки бели... После тишина.
Неведоми са пътищата клети.
— Детето Ви е мъртво – прокънтя,
но думите застинаха в зенита.
— Не! Живо е – с усмивка каза тя –
Усещам го. Грешите. Да, грешите!
И с натежалата от плод снага,
си тръгна без тревога и въпроси.
Неоспоримото опроверга.
След само месец-два... Ще го износи.
Съдбата крие странен реквизит.
Поднася ни пристрастната си карма,
заключена под слънчевия сплит...
Но грешката, за жалост, беше вярна.
Когато жребият размаха пръст,
превръщаме се в безусловни пешки.
Измерваме по майчиния ръст
отнетото в залозите човешки.
Намериха я с хлътнало лице,
от писъци баирът дълго стена.
Смъртта я бе понесла на ръце,
прегърнала детето неродено.
Два кръста, над засипания ров,
опряха рамене – голям и малък.
По-малкият засвети без надслов,
големият – с предречения – Майка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мая Нарлиева Всички права запазени
