Майката
Звездосводът блещука свенливо,
вечерта и нощта лежерно се сливат.
Уморено градът от студа заспива.
И блещукат самотни семафори.
Изтрополява късен трамвай.
Един прозорец никога не заспива.
Eдна майка в безсъница превърна
очакването на сина от фронта.
Очите не склопила, не целунала
челото му, не видяла земята черната
как го поглъща, с всеки тропот се стряска
и го вижда невиждаща как се връща...
Черна забрадка не слага, бяло зрънце
надежда щом в душата ѝ тлее,
за минутка дори да заспи не смее,
свикна вече в очакване да живее.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© П Антонова Всички права запазени
