И защо ми е тъжно...

Не зная.

Криволица...

Стръмна аномалия.

Всичко, Господи,

ми е наред.

А ме е стегнало нещо -

отвред.

Как танцуват,

танцуват

вече

ръцете ми.

Но потрепват гальовно -

пред яркоцветие.

И нозете ми -

уморени, безформени,

стръмнините превземат -

все още скромно.

И защо ли съм

пак разпиляна,

труднодостъпна

и несмълчана?

В този сезон-безсезоние,

на мрак

и пълнолуние,

да катериш

пак нанагорнище,

а да мъждиш -

по надолнище -

си е май...

старческо малоумие.

Или...

мажорнопеещи струни?