Машина на Времето

Говори се, че имало Машина,

която може Времето да спре,

дори напред със нея да се мине...

...Назад избирам... Ала до къде?..

Кое от всичко искам да повторя,

къде да мина на забързан ход-

кои неща, години, страсти, хора

извикал бих отново на живот?..

До вчера знаех, но сега не мога

от целият Живот да събера,

това което бих желал най-много

от преживяното да избера,

защото и в най- трудните моменти,

дори когато губех в Любовта

намирах на Страстта еквиваленти

във пристъпи на дива Самота...

А Красотата виждах и където

във нея все се блъскаха слепци,

а на Страстта налагаше се вето

по право от монасите скопци...

...Във Детството дали да не остана:

в ония безметежни Времена

когато сутрин будеше ме мама

и вечно бях с разбити колена?..

Не знаех още, че обвит във пара

там нейде ще дими локомотив

и на перона на далечна гара

с едно момиче ще стоя щастлив,

но там ще си останат като спомен:

и Щастието, и Момичето, и оня Влак

и цял Живот, като скала отронен

ще се търкалям без да зная как

да спра инерцията побесняла

понеже Гравитацията сам

не можех да надвия аз тогава,

но днес бих спрял със тръпка, първо там...

...И първата Любов (отново чиста

и недокосната) пристъпва пак

със роза във ръка към машиниста

с молба да спре потеглящият влак,

но може би останала не чута

заглъхва й молбата като стон,

щом влакът тръгва в същата минута

отмъквайки последния вагон...

...Ще прекосявам бездните от Време,

а всеки от ония Ветрове-

и ураганни, но и укротени

с предишни страсти щом ме призове,

ще спирам по световните бардаци,

които някога ми бяха дом

и ще разчитам тайнствените знаци

на Океана в идващият щорм...

Ще слушам как вълните се превръщат

във някакъв стихиен камертон

и дават тон на музика присъща

на проповед от дяволски амвон..

А също и пристанищните кръчми

не ще пропусна с тоя времеход...

(Дано да има още ром във бъчвите

останал от предишният Живот!..)

Във лунна нощ бих спрял сред Океана

да гледам как игривите вълни

във кораба разбиват се на пяна

и светят разлюляните води...

Бих тръгнал и по лунната пътека

от Лудост осъзната обладан-

направо по водата и по всеки

под стъпките бушуващ Океан...

...Бих спрял и до зловещата грамада

на прокълната някога скала

където омагьосана живее млада

самотна като Вятъра жена,

че зъл магьосник някога орисал

я да живее вечно, но сама

понеже Любовта й бил поискал,

а тя му се надсмяла при това...

Но имало условие обаче:

ако(страха преодолял) моряк

при нея на скалата се изкачи-

при хората тя да се върне пак...

Ще се кача аз горе на скалата

магията с Любов ще разваля

и към олтар ще поведа Жената

живееща на мрачната скала...

...В Оная Нощ- отново ще се спирам:

изгряля бе Луната като фон

и пълнеше с Поезия ефира

един проплакващ в здрача саксофон,

а тя е като хубавото вино-

не се чете забързано, на екс,

а бавно, упояващо и стилно

подобно на разнищващия секс..

...На Острова захвърлен в Океана

пак бих се спрял със старият копнеж,

дори могъл бих и да поостана

всред аромат от вечният цъфтеж,

че там лудуват за Греха готови

момичета със шоколадов тен...

...А сам, да ги рисува полуголи

във всеки миг ще дойде и Гоген...

...И в порт далечен бих се спрял при Залеза

да търся ураганната Любов,

оная дето някога оказа се

бе смесила: и Грях, и Благослов...

Бих спрял и сред Великата Пустиня

на Океана, че като в мираж,

по божията воля: не Светиня,

а пак Страстта ме взе на абордаж...

О бих се върнал и край Хонолулу

при подлудялата от страст Луна

разкъсала на облаците булото

във катедралната мистичност на нощта...

Разнежена в нощта от Светлината

(омесила в едно луна и здрач)

една китара нейде из мъглата

в испански строй щом вие като плач,

бих хвърлял пак цветята по вълните

от суеверна мания обзет

и на туземните момичета гърдите

бих гледал с ритуален пиетет...

А Времето, във тая нощ излишно

оказало се и със ритъм нов

в нощта ще спре, забързано ще диша-

подобно на умора след Любов...

...В номадска шатра някъде в Сахара

след много труден, но успешен лов,

бих слушал пак пред гаснещата жара

легенди за пустинната Любов:

за мъжка страст и женската лукавост,

за ревността на лъскави ками,

които в тия ширини раздават правото

по обичаите на своите деди...

...Накрая по веригата бих минал

край всичките обичани Жени,

които озарявали са Миналото ми

и знам, че пак ще шепнат : Остани!..

Край някои ще позабавям хода,

край-  други е възможно и да спра,

но с Любовта белязала Живота ми

ще сложа край на цялата игра

и там ще си остана за да мога

да изживея с нея Вечността,

във Времето дарено ни от Бога,

из ловните полета на Страстта!..

13.03.2011.    д-р Коста КАЧЕВ