Мастило
Събрала съм кръвта си във мастило,
написах ти прощално изречение.
Аз, вероятно, много съм грешила.
А ти навярно не обичаш мене.
И докато се лутаме във празното,
а времето изтича между пръстите
в небето е останал само залезът,
и вече месеци не топли Слънцето.
"Не се обръщай. Ти не го обичаш"
си шепна. А душата ми - вълчица
извива стон до ярките зеници
на залеза. И тръгвайки - умира.
Настъпвам мрака с бавните си крачки
загасяйки последната искрица.
И точно до вратата ти закачам
писмото си :" Отивам си..
Деница"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Гарелова Всички права запазени
