Винаги съм искала очите ми да могат да правят снимки!

Още от малка мечтаех за това...

Дори.. когато виждах някоя красива панорама,

мигах по няколко пъти и мислех,

че се запаметяват на някаква лентичка в съзнанието.

Снимах толкова красиви гледки,

снимах дори семейството си, с надеждата,

че един ден, когато тях вече ги няма,

аз просто ще легна и ще превъртам снимките една по една...

Така споменът за тях нямаше да избледнява.

Толкова хубаво би било да е истина...

Но ето, че един по един те си заминават... завинаги...

Е, искам да видя снимките, които направих. 

Къде са?

Лягам на леглото и затварям очи с надеждата да видя всички снимки,

които съм направила с очите си... но тях ги няма. 

Изчезнали са.

А споменът за хората, отишли си завинаги бавно избледнява.

Губят се в бездната...