Мечтаеш? Знаем ги такива
Когато вятърът задрямал се стресне в неспокоен сън,
калта и сивото ги няма. Снежец е навалял навън.
Дали се съмва, или мръква, той сънен как да различи,
градът – притихнал, като църква отваря своите очи.
Подгонил вчерашния вестник по булеварда – бял и пуст,
ветрецът пее стари песни, които знае наизуст.
Пригласят му звънливо с клони замръзналите дървеса,
за миг превиват се в поклон и за птици дом сега не са.
Покашля старчески коминът, загръща белия си шал
—"Пак костите ми ще изстинат. А ти какво си се разпял?"
Нощ за бездомни и за луди. Нормалните ли? Още спят.
Поетът с вятъра се буди... бял, снежен ангел е градът.
Посгрял премръзналите пръсти, снежинките превръща в стих,
за миг поспрял – да се прекръсти прошепва тихичко: —"Простих,
за всяка болка и раздяла. Сняг – изкупление вали
косата ми от него бяла... душата млада... А дали?"
Върху отколешни химери рисува утринният скреж,
покой и обич не намерил, поете, време е да спреш!
Вън ранобудни се присмиват врабците в старите липи:
—"Мечтаеш? Знаем ги такива! Легни, глупако и поспи!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
