Отново стъпвам в забравения ми свят,
напълно погрешка и някакси с надежда.
Той беше със символи и метафори богат,
а хаосът в сърцето му сякаш ме отглежда.

Там беше пълно с всякакви същества, 
наполовина създадени, наполовина забравени.
Всичките искаха да знаят своята съдба,
а те бяха просто от мързела ми изядени.

Фантазията ми нямаше граници, освен една,
абсолютно неприятна в своята природа.
Всяка блестяща мисъл времето я спря
и заточи я в на въображението имота.

Киборги, минотаври, магически елфи,
постоянно напират да ме разпитват.
Кога с тях ще направя метафорично селфи?
Кого ще съществуват и нещо повече ще изпитват?

Изпитах съчувствие към моите творения,
заключение във въображението ми с години.
Усетих желанието им да бродят из измерения
напълно неописуеми и неизмерими.

Те бяха за мен досущ деца,
макар и често нежелани.
Познавах в детайл техните лица,
а мечтите им бяха вече постлани.

В тези светове бях истински господар,
но се оказах безотговорен и жесток.
Бях дал на тези същества ценен дар,
но бях пресушил техния жизнен поток.

Някои плуваха в океани от магия,
а други бяха интегрирани с технология.
Някак всичките ми творения търсеха месия 
с абсолютна всемогъща хаотична космология.

Обещах им, че ще се завърна
на обетования ден и час,
че искрата изгубена ще им върна
и нов живот ще им дам със захлас.