Метафорично

Светлината - самотна, безгранична в този час…

спокойна, от летаргия обзета, но и вътрешно смутена.

Дръзка, смела – винаги в анфас.

Уверена в своето изящество – сирена.

Безброй искри от пламък невъобразимо бял,

Задружно слети, незабележими – идеал!

………

Мрак могъщ и безграничен

плавно идваше, но целеустремено.

Силен, за Светлината страшен… и епичен?!

Всяка клонка шепне вцепенено –

„Хладно… хладно и студено!”

Аромат на пепел, мрачен дъх…

Мъжка сила - адски лъх!

………

И ето… тяхната гонитба почва пак -

Светлината намалява във неспирен бяг!

Мракът подир нея тича –

лудост, тъмнина всевластна.

Всичко светло той почерня и изпича,

гонитбата е някак страстна!

Светлината е от страх обзета,

тя не иска Мракът нея да допре,

а той препуска с пепелна карета

и не може себе си да спре…

Желае той да я обгърне цяла,

да я покрие с едрото си тяло,

но тя в него само мрачно е видяла

и не ще мрачното му наметало.

………

Гонитба, страх, копнеж,

неравенство и нонсенс, луд стремеж!

Но както котка мишката улавя,

така и мъжка сила над женска надделява.

Мракът застигна Светлината своя

и рече тихо: „Искам да си моя!”

Очи от черен мрамор жадно в нея впити,

тя усеща – със странни чувства са пропити,

дори през мрачни зеници прозират

и да изсветлеят напират ли, напират!

Измамни и лукави ли са тез очи!?

Тя не знае,  нищо ясно не личи?!

Ала липса сигурна усеща…

Страхът напусна тази среща.

Енигма, мистерия!

Защо благ изглежда целия?!

Да – бе тъмен той и страховит,

ала само с външния си вид.

……

Изненада, близост внезапна,

по него тя се прехласна.

Да, до себе си ще го допусне,

иде ù като волен кон да препусне!

И ето, здрачава се навън -

игра прекрасна, фееричен сън.

Черно и бяло в едно се преплитат,

Мрак и Светлина неразделни политат!

Танцуват – пламък на догаряща свещ,

сливат се - огън горещ.

……

Легна уморена Светлината -

остави Мракът цар на долината.

Всичко стана тъмно и различно,

дори спокойно, меланхолично.

От страх вече клонките не шепнеха –

в спокоен сън листата им потрепваха…

……

Природата – безумен кръговрат

и ето - Светлината се пробужда -

за всяко село, всеки град,

престава тя да бъде чужда.

Гонитбата започва отначало,

ала сякаш във същинско огледало!

Светлината погна Мрака -

да го доближи не искаше да чака.

Заникът ù се понрави,

затова да съмне тя направи.

Даде тя началната искра

и започна приказна игра.

Той показа сила, тя развя коса,

а подире им остана чудна, утринна роса…