Миг
Ти тръгна на друга страна.
Обърна глава и замина далече –
последния мирис от твойта коса,
увяхана там, до нежното цвете.
Но, помниш ли цветето?
С него закичена,
лудя ти по усойните
горски поляни,
красива и горда,
силно обичана,
самотна и бледа
с коси разпиляни.
Ти беше сама.
Ти даже не знаеше,
че силно желаех
твоите длани,
до сухите устни,
мои, напукани,
да тръпнат полека
от страст приласкани.
Ти беше сама,
но в миг се обърна –
усетила погледа мой,
потрепера,
смути се,
пристъпи
с очи ме обгърна
и втикна полека
цветчето в ревера.
Тогава подскочи,
засмя се
и “литна”–
подобно на хала
край мене премина,
развяла косите,
поспря се за малко,
помаха с ръка...
И си замина.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бостан Бостанджиев Всички права запазени
