май 2013 Румяна Славова 

Самотна сива къщичка, 

в бурени потънала, 

чак накрай селото... 

Там,под старата И стряха 

вече никой се не връща! 

Изгърбена старица 

наднича през прозорчето - 

от месеци не е излизала 

слънчице да види 

и въздух да подиша! 

Тежка болест я мореше, 

но пò тежеше самотата... 

Като че целият забързан свят 

забравил беше 

за милата старица! 

Скъпият ù дядо 

спомина се отдавна, 

от старостта покрусен. 

Заедно посрещаха неволи, 

но щастлив живот 

си поживяха. 

Любов голяма 

между тях гореше! 

Синчетата заминаха в чужбина, 

късмета да си дирят. 

За майчината ласка, 

май вече,не си спомнят... 

А трудила се бе, 

като мравка, неуморно - 

да не липсва нищо! 

На полето 

от зори до мрак, 

във пек -

да жъне класовете! 

Да чисти, готви, 

бели хлябове да меси... 

Кожата И загрубя, 

костите И се превиха! 

Бе пожънала и младостта 

заедно със класовете... 

Сега,щом я видеха деца, 

сочеха уплашено: 

"Тичайте! Това е Баба Яга!" 

От тези думи 

болеше я сърцето! 

Искаше да ги погали, 

приказка да им разкаже, 

но бягаха от нея! 

Кой ръка да И протегне, 

вода да И налее, 

топли думи да прошепне? 

От малкото прозорче само 

кротко гледаше света 

и редеше слова към небето! 

Ех,по-добре бе 

Господ вече да я прибере... 

И тъй, последната молитва 

женицата прошепна. 

Покри се 

с'завивката окъсана. 

Стисна кръстчето! 

Трепереха ръцете... 

И чудно - 

нищичко не я болеше! 

Май бе помогнала 

святата молитва! 

Сетне тихичко заспа, 

смирена, 

с усмивка върху устни! 

И вече, 

милата старица, 

никога не се събуди...