Сто пъти те отричах!

Поне още толкова от мислите си те пропъждах.

Надбягвах се с времето – тичах ли, тичах,

Но все твоя останах, а за другите чужда.

Колко мъже ме зовяха със плам!

Името ми беше за тях сладостен шепот.

А ти все беше между нас,

Заспивайки казвах – обичам те… проклет да си!

Опитаха в мен да разпалят дръзки огньове,

Но те на твоя огън нима можеха да приличат?

Сърцето ми уж покоряваха с любов,

А то все на тебе се обричаше.

Минаха два живота, почти.

Вероятно и още двеста ще минат.

И ти все така ще мълчиш…

Защото аз съм… просто минало.

Автор: Полина Велчова