Минус
599
0
0
Минус
И някак си не вярвах на съдбата си,
която ме дари за сетен път
със синьото усещане, когато си
застинал във сумрачния си кът.
Но ти не пожела и ме подмина и...
Наистина си спомних за смъртта.
Която ме целуна и намигна ми,
прошепна ми две думи… И така.
И пак върху червеното. Отгоре му.
Където не отвикнах да седя.
Разтапям се в кутията отворена,
в която ледовете си редя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
